С мисълта за края

„Изкуството на умирането се е превърнало в забравена мъдрост, но всяко смъртно легло е възможност да се възстанови тази мъдрост за тези, които ще останат да живеят, за да се научат от нея и да са готови за моментите, когато ще се изправят пред лицето на друга смърт в бъдеще, включително и своята собствена.“

Катрин Маникс е отдала 30 години от живота си на грижата за хора, чиито дни са преброени. В своята спокойна, тиха и мъдра книга тя разказва докосващи истории от границата между живота и смъртта. Но това не са тъжни истории. С много съчувствие и разбиране авторката описва етапите, през които преминават повечето хора в края, и как те могат да бъдат съпроводени не с болка и отчаяние, а с грижа, обич и внимание.

Умирането е станало тема табу в нашата цивилизация, пише Маникс. Но единствено  свалянето на това табу и опознаването му като процес, през който всеки неминуемо ще мине, може да ни помогне не само да се сбогуваме по подобаващ начин с хората, които обичаме, но и да се подготвим да си идем без страх, когато удари и нашият час.

В духа на „И дъхът стана въздух“ на Пол Каланити, и тази книга е изпълнена с мъдрост и възхитителна сила пред лицето на неизбежното. И точно в това се крие нейното въздействие – тя ни прави съпричастни към истинските истории на хора, които са си отишли с достойнство и обградени от обичта на близките си. Както всеки заслужава да си иде, когато е свършило времето му на този свят.